Жестокостта, която убива

Ако си спомняте, скоро написах един материал, който беше озаглавен “Идеалът, който убива”. В него ставаше въпрос за пагубния стремеж към стройна фигура на всяка цена, често завършващ с фатален край. След това в специален материал, малко по-подробно, обясних същността и генезиса на заболяването анорексия. И ето че животът от последните дни даде съвсем конкретен пример за това, как това заболяване наистина убива. Става дума за трагичния начин, по който си отиде от тоя свят последната наследничка на големия ни български поет Пейо Яворов – младата и талантлива художничка Василия Стоилова. Покрай драматичния разказ за проблемите, които е имала Василия покрай заболяването си от анорексия, майката на момичето спомена, че болестта е отключена още в ученическите години от злобно подмятане на съученик на момичето, който я нарича дебела свиня или нещо подобно. И тогава си помислих, че може би не идеалът убива, а по-скоро жестокостта на хората. Защото в много от случаите анорексията се отключва именно от жестока и непремерена оценка или забележка на някой от заобикалящите ни. А ние, българите, сме грубоват народ и по отношение на действията си, и по отношението на квалификациите, които даваме – лесно лепваме обидни прякори, които “красят” човек за цял живот, лесно раздаваме негативни оценки и отрицателно натоварени епитети. Ще кажете, че това е балканска откровеност и искреност. Ако така наричаме грубостта и незачитането на достойнството на човека срещу нас, бих предпочела да се придържаме в отношенията си към европейската учтивост, макар и не толкова искрена. Иначе ще се окаже, че почти сто години след като мълвата уби гениалния ни поет Пейо Яворов, лошата дума не е престанала да взема жертви в България.