Има ги. И напоследък изглежда, че са все повече и повече. Онези майки, които не дават и косъм да падне от главата на детето им. Ще кажете, че всяка една майка е такава – и ще сте прави, но аз говоря за онзи краен момент, в който майката не позволява на детето си да опознава света и да придобива собствен опит, само защото я е страх, че то ще падне и ще се нарани.
Наречете ме старомодна, но мисля, че децата трябва да имат възможността да падат, да си ожулват коленете, да взимат уроците си и да продължават напред. Ако се опитваме да ги предпазим от всичко, което може да им се случи, то те няма да могат да разберат защо всъщност им казваме тези неща. Може да звучи абстрактно, но някои неща трябва да се изстрадат. Разбира се, като родители трябва да предупреждаваме децата си за възможните опасности, които ще настъпят при определени техни действия, но съм на мнението, че не бива да подскачаме като ужилени всеки път, когато то падне или си ожули коляното. Не бива да му забраняваме да кара скейт борд, ролери, да се катери по дърветата, да се премята по катерушките. Това само би забавило развитието му и може би би довело до правенето на много по-опасни неща, на възраст, в която вече нямаме контрол върху действията му.
Според мен контактът с детето ни трябва да бъде двустранен. От една страна да се стараем да го предупреждаваме за евентуалните опасности, като това не означава забрана, от друга страна – да се вслушваме и в неговите желания и въпроси.
