Не знам дали съм ви развивала тая своя теория, или сега ще го направя за първи път: но не обичам големите подаръци, особено в случаите, когато не идват от роднини и изключително близки хора. В най-голяма степен това се отнася за мъже – без значение на това колко е сериозна връзката. И веднага ще ви кажа защо. В България – може така да е и в други страни, но нямам преки наблюдения, за да го твърдя със сигурност 🙂 – повечето мъже, и не само мъже, си мислят, че когато ти подарят нещо, си им задължен доживот. Най-простичко казано, не изповядвам тази почти всеобща философия – смятам, че подарък или жест се прави от сърце, в размер, какъвто може да си позволиш и колкото може да ти се откъсне искрено от сърцето, и човек не бива да гледа на това като на инвестиция, от която задължително трябва да има възвръщаемост.
И да коментирам кое ме подсети за темата. Едно от последните предавания “Съдебен спор”, в което мъж на около 30, на пръв поглед нормален и средно интелигентен, виртуално съдеше бившата си приятелка – момиче на около 19 години, – която бил издържал в последните 2-3 години срещу устен договор, че ще го обича, ще се оженят и ще му роди здрави деца. Договорът по неговите думи предвиждал, ако това не се случи, момичето да му върне парите. Е, намерила си девойката нов приятел и сега старият я съди да му върне сумите, които й е пращал с пощенски записи и за които е запазил разписките, както и дрехите, които й е купувал по времето, в което са били заедно.
Не бих коментирала предаването, ако смятах, че този случай е единичен. По-скоро съм на мнение, че е показателен. Лично аз имам поне няколко приятелки, които при раздяла са връщали по настояване на бившите си половинки подарени вещи и бижута. Общо взето, доста често срещана картинка – единствената разлика в отделните случаи е дали ще ти се наложи да връщаш дънки и маратонки, златен пръстен или джип.
