Спомням си, имаше един епизод от сериалът “Мълкълм”, в който четвъртият син Дюи разглеждаше фотоалбумите с детски снимки на всеки един от братята си и ги сравняваше със своите собствени. Смешното в епизода беше, че прогресивно бебешките и детски снимки намаляваха. Съответно най-големият брат имаше около три албума, вторият – два, третият – един, а самият Дюи едно тънко албумче, което не беше и напълно запълнен.
Тогава ми стана изключително смешно, защото моята история е доста сходна на тази. Аз съм третото дете в моето семейство и съответно притежавам много малко бебешки снимки, с които да придобия представа какво дете съм била.
Но до някъде разбирам защо се получава така. Първото дете е нещо неочаквано. Вълнението е голямо и всичко, което направи детето родителите искат да го документират. Сега, разбира се, е много по-лесно с наличието на мобилните телефони с камери, благодарение на които можем не само да правим снимки и то с много високо качество, но и видеа, на които наистина да се види какво прави детето.
Сега, по-технически грамотните хора, правят онлайн бебешки дневник на децата си, където качват всички снимки, интересни изкази, видеа и всичко, което искат да запазят от времето на тяхното детско развитие.
Със сигурност ако аз имах такъв, щеше да ми е много интересно да го разгледам. Може би от гледна точка на това, да разбера как съм се развила през годините и да придобия по-ясна представа за себе си. Изключително би било полезно това в пубертета, когато всеки търси себе си и едни чисто инстинктивни действия, които е правил като дете, може би биха му помогнали да разбере към какво трябва да се ориентира. Тук говоря за хората, които са надарени с някакъв талант – умение да рисуват, умение да пеят, да танцуват.
Връщайки се към основната тема на днешните ми размисли, ще кажа само, че първото дете е споходено с много несигурност и страх, от страна на родителите. Второто и, ако има следващи, са деца, за които вече се знае какво трябва да се прави, защото вече са минали по този път веднъж, може би два пъти.
