Вчера пихме кафе с една приятелка – влюбила се. Няма лошо. На всичкото отгоре и обектът на чувствата й отговарял. С две думи – споделена любов. Да, ама след първите няколко срещи, като видяла, че нещата започват да стават по-сериозни, отколкото е очаквала, я налегнал силен страх.
Нормално в ситуация като нейната. Последната й връзка беше доста дълга и завърши не по най-добрия за нея начин. Приятелят й си намери от някакъв сайт за запознанства една десетина години по-млада от нея девойка, последва много бърз брак, дете и така. Определено приятелката ми преживя всичко това много тежко и доста дълго време се беше отказала да се изявява на тоя фронт. От страх, че историята може да се повтори. Ако трябва да съм честна, напълно разбирам страховете й. Те не са само нейни, те са и мои, и ваши, на всички. Май повечето от нас се страхуват да не бъдат изоставени и с това често пречат на хубавите емоции и чувства да завладеят живота им. Не могат да се насладят на това, което им се случва днес, от страховете да не завърши като това вчера. Сами поставят бариери пред щастието си.
Общо взето, това казах на приятелката си, след като сподели страховете си. Попитах я: забрави ли бившия? Естествено, че го е забравила – първо, мина доста време оттогава и второ, кой прощава подобно предателство? Е, попитах я: какъв е изводът? Няма нещастна любов, която не може да бъде преживяна и забравена. Тогава защо да си слагаме спирачки? И да рискуваме да пропуснем нещо много красиво и хубаво. Май този, последният риск е много по-голям от която и да е несподелена или изгубена любов.
