Чак пък толкова

В неделя сутринта една приятелка ми се обади да пием по едно кафе някъде навън. И понеже се разбрахме за едно кафене, което е в квартала, пък и имах да пазарувам някои неща, се облякох спортно – с дънки и тишърт, – взех една доста симпатична платнена пазарска чанта, за която май съм писала в друг свой материал, и потеглих към кафенето. Пихме кафе, побъбрихме си и се прибрахме по къщите си всеки да подхваща, каквито домакински задължения има. На следващия ден се чухме със същата приятелка по телефона по работа и в края на разговора тя ми казва: ще ти дам един приятелски съвет, ама обещай, че няма да ми сърдиш. Отговорих й: разбира се, че няма да ти се сърдя. С две думи ми каза, даже и да излизам някъде в квартала, да се обличам по-официално и да съм носела дамска, а не пазарска чанта. С тая торбичка, дето съм отишла на кафенето, съм изглеждала като домакиня. Не й се разсърдих, разбира се, даже ми стана малко смешно. После се сетих, че същата тая приятелка ми е казвала, че майка й не излиза никога от къщи негримирана. И си викам, явно е семейно възпитание. Няма лошо, има жени, които изключително много държат на външния си вид – във всеки един момент. Даже и до магазина да отидат, се обличат официално. Да, ама аз не съм от тях. На тия години да се променям. Не че ако се напъна, не бих могла. Ама за какво точно ми е? Чак пък толкова 🙂