Има една категория хора, които за всяка ситуация имат мнение, винаги са готови да направят забележка или да дадат съвет, без някой да ги е помолил за това. Пътувах миналия ден в едно от тия новите влакчета на БДЖ, дето не са с купета, а общи помещения, модерни, климатизирани. На една от спирките се качи млада майка с две момченца, с много малка разлика във възрастта. Палави – по мерак. Не се спряха – щъкат нагоре-надолу, дърпат пътниците за косите, за дрехите, детска му работа. По едно време се навдигна една достолепна леля и взе да обяснява на майката колко е безотговорна, колко е опасно да оставя децата да обикалят така свободно из вагона, как при внезапно спиране на влака можели да си разбият лицата или нещо по-лошо, как спешните отделения били пълни с пострадали деца поради подобна родителска небрежност и безотговорност. Момичето учудващо спокойно й обясни, че децата са си отговорност и грижа на родителите и всеки родител има правото да реши как да ги възпитава и колко да ги ограничава. Не за детското възпитание обаче ще говоря днес, затова само мимоходом ще спомена, че принципно съм на страната на майката, защото наистина смятам, че държането на децата на къс синджир не води до нищо добро. Днес темата ми се изчерпва с един-единствен въпрос и той е: кое дава правото и самочувствието на подобен род лелки да си мислят, че могат да се намесват в чужди работи и да дават съвети, които никой не им е поискал?
