Не мога да се сетя колко пъти съм подхващала темата за приятелството и в каква посока. Днес обаче, провокирана от съвсем конкретен личен житейски повод, ще я захвана пак. Така се случи напоследък, че след поредица разочарования, няма да влизам в подробности от какво естество, някак изгубих желание да контактувам и да се виждам със своя дългогодишна приятелка. Изгубих необходимостта да се виждаме, да споделяме, да съпреживяваме. Вероятно всичко това е следствие на много спестени разговори, които е трябвало да проведем, когато му е било времето, на много премълчани проблеми, вероятно някакво изчерпване. Едва ли сега това има значение. Фактите са си факти – желанието ми за това приятелство изчезна. И след неколкократни опити и покани от нейна страна да се видим, аз реших да бъда честна и да й кажа как стоят нещата. Обясних й, че не съм затаила някакви лоши чувства, че не се сърдя, но че нямам желание да се виждаме. Няма да ви занимавам с подробности за това, как протече разговорът. Използвам случая само като отправна точка за днешните си разсъждения. Трябва ли да поддържаме някакви отношения – няма значение дали са любовни, или пък приятелски – само по силата на навика и дали само защото са продължителни, те са придобили изключителна стойност. Отговорът е личен и, както казват публичните личности, не ангажирам никого с мнението си. Не, не мисля. Не само приятелството, а и повечето неща в живота, но най-вече то, трябва да носят удоволствие и удовлетворение. Изчезнат ли – отпиши ги! Без значение с каква давност са.
