За да общуваш, не е задължително да имаш отговарящ приемник. Общуването много често може да бъде едностранен процес, в който участваш Ти и твоето вътрешно Аз. Много хора понякога разговарят сами. Като започнем от спонтанните проклятия, които изхвърляме, когато нещата не ни се получават, до моментите, в които убеждаваме себе си в огледалото, че трябва да се променим.
Най-често взимаме обект, който не може да ни отговаря, и започваме да му споделяме проблемите си. Кучето или бебето например. Наясно сме, че то не може да разбере съвсем за какво става въпрос. И животното и малкото дете улавят определени думи, смисъла на емоциите по интонацията. Слушат ни, гледат ни и отговарят с джавкане, смях или гугукане. Но това е напълно достатъчно.
Защо обаче се получава така и трябва ли да смятаме, че сме луди щом си говорим сами. Отговорът е не. Човекът е социално същество и в неговата природа е заложена комуникацията. Той има нужда да изрази на глас, да сподели, да издаде звук, било то и срещу неодушевен предмет или себе си. Съзнанието му работи като вътрешен Аз интелект, който му задава посока на мислене и възможности. Когато възможностите са много изпадаме в дилема, като имитираме вътрешен глас, който ни говори. Случва се при повечето хора. Не трябва обаче да ни притеснява и да се бърка с шизофрения или лудост. Това е хипотетична ситуация, която сами създаваме, за да определим приоритетите си, а не реално психично разтройство, което има ред други симптоми.
В романа на Даниел Дефо “Робинзон Крузо” тази линия е много добре представена. Преди да срещне Петкан, Крузо създава образ от кокосов орех, с когото разговаря. Същият мотив е взет и във филма “Корабокрушенецът” с Том Ханкс. Там обаче събеседникът е топка, изцапана с кръв.
Имаме нужда да говорим, това е факт. Трябва да споделяме с някого или нещо мислите си, за да запазим разсъдъка си. Говорейки упражняваме речта си, систематизираме дейностите си, отърсваме се от лошите емоции, започваме са използваме логиката. Единствено говорът ни държи по-близки до хората, до човешкото, когато те не са на близо.
