Знаете ли какво трябва да се случи, за да се почувстваш разочарован? Съвсем малко. Оказа се, че моята граница за изпитване на неудовлетвореност от постъпките на останалите е тънка. Това може би се дължи и на факта, че съм по-чувствителна и често изживявам нещата тихо и дълбоко в себе си. А може и причината да не е напълно в мен.
Някак си все успявам да се справя с ежедневните предизвикателства. Все по-рядко обръщам внимание на неправомерно казаните думи, на непреценените постъпки и на неприятните ситуации, до които водят. Всичко това с единствената цел да запазя мира и хармонията в себе си. В противен случай щях да съм непрекъснато сърдита, намусена и лоша. А аз не искам това.
Но преди няколко дни се случи нещо в работа, което ме накара да се почувствам наистина разочарована от хората. Ситуацията е елементарна – напомних на колегите за настъпващ имен ден. Оказа се обаче, че на този ден празнува и друг колега. В суматохата и бързината никой не обърнал внимание, че неговото име е производно на друго. Събраха се пари, организираха се изненади и точно ден преди повода, мениджърът осъзна грешката.
Най-лесният вариант бе просто да се върнат парите, а вече организираните изненади да се поднесат само на истинския празнуващ. Да, ама не. Бе необходимо да стане скандал, в чиято главна роля се оказах аз. И то защото съм напомнила, а някой друг решил, че има двама празнуващи. Абсолютна глупост!
Изгубихме цял един работен следобед, за да изясним ситуацията. Грозно бе хора на престижни постове, на достолепна възраст да си измиват ръцете с мен. А за поемане на отговорност? За признаване на грешки? Някой чувал ли е? Оказа се, че не. И това ме разочарова.
За мен тази ситуация бе показателна колко много сме затънали в собствения си егоцентризъм и сме готови на всичко, за да излезем чисти. С този манталитет едва ли ще стигнем далеч. Аз ще преглътна и това разочарование. Дано и останалите си вземат поука.
