Оня ден срещнах една бивша учителка – по пиано. Ако не е ставало дума досега – в много ранната си биография имам и такава страница, кратка и не особено славна, но факт. 🙂 По времето, когато се изявявах на това поприще, тя работеше в една квартална музикална школа, беше сравнително млада, много симпатична и определено успяваше да ни влезе в тона и да намери общ език с нас.
Малко по-късно аз реших, че тая история с пианото е небъдна за мен – и поради липса на постоянство, да си кажа честно, и талант особен не присъстваше. 🙂 А няколко години по-късно закриха и тези школи по изкуствата, които действаха към кварталните читалища, така че й изгубих дирите. От приятели чух, че заминала за едно гръцко градче, работела в местна музикална школа, разработила си и частна практика – с две думи била много добре.
Та срещам я аз оня ден и реших, че се е прибрала за малко от Гърция. Седнахме да пием по едно бързо кафе. Оказа се, че преди три години още се прибрала в България, тъй като кризата, както знаете, жестоко удари и гърците и обучението им по изкуства станало последна грижа, както се случи преди години и у нас. Прибрала се – обаче работа за музикални педагози почти никаква. Пък и тя след дългите години в чужбина вече била поизгубила връзки и контакти в системата. Свободни места – само за начални и предучилищни педагози. Не му мислила много – веднага записала магистратура по начална педагогика. Завършила я миналата година, веднага си намерила работа с новата квалификация и сега водела първолачета.
Защо ви разказвам тази история – то е ясно, заради извода: Никога не е късно за ново начало. Даже и на почти петдесет, какъвто е случаят. 🙂
