Наскоро попаднах на един български писател, който привлече вниманието ми. Той се казва Васил Лазаров. Автор е на няколко романа, стихосбирка и сборник с разкази. Това, което ме впечатли обаче, е нишката в произведенията, преплетена и в разбиранията, и в живота на самия им създател.
Първо ще започна с кратка рецензия върху книгите. Въпреки че е трудно в няколко изречения да обединя информацията от толкова много различни произведения, все пак има някои сходства. Като цяло Лазаров не пише само за едно време и в пределите на една територия. Точно затова може да се открият периода в България между двете световни войни или пък времена на национални и глобални промени. Това са и моментите, свързани с вътрешното противоречие на хората, което е в сблъсък с добродетелите, присъщи най-вече на християнството.
Именно нишката на хуманизъм и на човечност е водеща в произведенията на автора Васил Лазаров. Вплетени в характерите на героите и в ситуациите, разкриващи големи тайни, които най-често водят по пътя към себе си и към другите, те са едновременно мистика и велика истина. Похвати, познати от знаменитите Юго, Достоевски, Балзак. И така накрая, за да се окаже, че всъщност не са само изписани истории на листове хартия за измислени герои, а това е и частица от същността на самия автор.
Личността на писателя също е в конфликт, който се стреми към идеалистични дела в днешния динамичен свят. В реалния живот Васил е основател на Сдружението на писателите в Самоков – който е и родният му град. Там той заема председателския пост. Дейностите му са свързани предимно с насърчаване на млади автори от града, които трябва да бъдат показани пред обществото – не само местното, но и професионалното. Активности в подобна посока в малките населени места са несъмнено от огромно значение за развитието на таланта и на родната поезия.
За мен литературата не е просто създаване на творба, която ще те докосне дълбоко емоционално и ще остане в съзнанието ти. Писането е и действие, което оставя реални следи след себе си и точно затова трябва да се използва максимално в добра посока. Тук съм съгласна с мнението на Васил Лазаров, че ние трябва да бъдем човеколюбци. Но бих добавила – не просто по християнски, а глобално. Защото ако може това да го вплетем и на думи, и на дела, то определено ще ни очаква светло бъдеще напред.
