Оня ден бях тръгнала да се поразходя малко и до един от кварталните автомати за напитки една не много възрастна жена и сравнително добре облечена жена ме спря и ми поиска пари. За кафе. Обикновено искат за лекарства, хляб, сандвич или нещо друго от първа необходимост, което някак прави човека да изглежда по-нуждаещ се, а този, от когото иска, по-благосклонен. Но жената си поиска стотинки за освежителна напитка. Дадох й – и заради прямотата, че не каза, че са за нещо друго, което буди повече съчувствие, и защото какъв по-хубав начин от този да си осмислиш следобеда. Та по този повод се сетих за онази хубава инициатива, която се беше зародила по време на февруарските протести – хора с по-нормални финансови възможности, когато пият кафе, понякога да плащат и по едно висящо за нуждаещи се, бедни, безработни, пенсионери. Ако си спомняте, беше се разраснала доста, даже се насочи и към други продукти, висяха табелки по квартални кафенета, по минимаркетчета за хляб, сирене, салам и т. н. Напоследък не съм виждала. Не знам защо, обаче си мисля, че като всяко нещо у нас и това е било в графата всяко чудо за три дни. Някак обичаме да правим всичко кампанийно – и благотворителността, и добротата, и почистването…
И като че ли точно в това непостоянство и само временно изригване на добрите идеи, във временното ни запалване и бързото ни угасване за доброто се крие голямата причина за над двайсетгодишния ни неуспешен опит да се отлепим от мизерията и липсата на правила.