Не съм си правила труда да проверявам дали някъде по света съществува това явление, което по мое мнение все още може да се наблюдава в почти всеки български селски двор, който граничи с друг селски двор. Говоря за едни малки дървени вратички, обикновено сковани от дъски, които по правило винаги са отворени, и през тях обитателите на единия двор могат съвсем безпрепятствено да влязат в другия при съседите, по всяко време и без предупреждение – я на сладка приказка, я да поискат лъжичка сол или захар, или нещо друго, което им е свършило. Сетих се за това миналата вечер, когато бях поканила приятелки на терасата – имам доста голяма тераса – на летни коктейлчета и сладки приказки. Обсъдихме и лаптопа ми от М-тел. И когато съседката ми, жена на средна възраст, обточи глава от своята тераса в моята и не я прибра почти през цялото време на партито, като от време на време и участие в разговора вземаше. По принцип съм ЗА добросъседските отношения, в интерес на истината и тя ми е правила много услуги, аз на нея – също. Ама тук става въпрос за нещо друго – за лично пространство. Някак ми се струва, че времето на комшулуците в градски условия отдавна отмина – за хубаво или за лошо. Мисля си, че в тоя наистина натоварен и унищожителен градски ритъм всеки има право на някакво самостоятелно кътче, в което да кани само когото си иска. И нищо, че понякога оградите на тези кътчета са направени от прозрачни модерни пластмаси. Въпрос на зачитане на правото на другия на лично пространство е да се въздържиш да погледнеш, даже и да можеш.
