„Често се опитвам да ти кажа същото при нашите срещи лично, но ме възпира някакъв почти селски срам, сега ще ти го кажа насаме по-смело: писмото не се черви.”
Сигурно вече недоумявате защо започвам с този прелюбопитен цитат от Цицерон, но някак неудържимо ме затегли споменът към него след последните драматични бракоразводни събития в родния хайлайф. Много известни двойки се развеждат напоследък като че ли в потвърждение на любимия на обикновените хора израз, че богатите също плачат. Ама не знам дали ви е направило впечатление каква популярност при тези раздели доби епистоларният жанр. Винаги съм си мислела, че писането на писма е безнадеждно остаряла техника и се използва само когато няма друга възможност за комуникация. Оказа се обаче, че съм грешала. Ако си спомняте драматичната раздяла между изпълнителя на химна на родната полиция Веско Маринов и невярната му съпруга Цветанка, сутринта той излиза кротко от вкъщи, като я целува прощално като обикновено, след което вестоносец й връчва писмото, с което Веско я информира, че ще се развеждат. Тия дни пък започна друг латиносериал, всъщност той е започнал преди години, сега следим финалните акорди – между бившата вече Светослава Тадаръкова и бившия й мъж Димитър Тадаръков. И представете си, и тя е била информирана за това по същия старомоден начин – с писмо. Не искам да коментирам кой крив, кой прав в тия семейни разправии и не това е обект на разсъжденията ми. Искам да питам какъв е тоя “селски срам”, дето изпитват българските мъже да застанат право срещу жена си, и очи в очи да й кажат какво са решили. Някак не ми е мъжко това поведение.
