Свикнала съм да мисля в числа. Всяка покупка, всяка среща, всяко ходене до магазина — всичко минава през вътрешен калкулатор. Затова, когато тръгнах да обзавеждам новия си апартамент, първо направих бюджет. После се замислих за „оптимизация“. Е, оптимизацията се оказа капан.
Започна с евтина дограма. Пластмасова, уж немска, с всичките сертификати. На промоция беше. „Защо да давам излишни пари?“, питах се. И какво стана? На третата зима вече се криви на слънце, губи изолация и скърца като стара дървена каса. Сметките за отопление скочиха, а нервите — заедно с тях.
След това дойде ред на кухненските уреди. „Бързо ще ми свършат работа“, помислих си. Евтини, лъскави, китайски. Единият уред изгоря на втория месец, другият започна да вибрира като прахосмукачка и да издава миризми, които не можех да идентифицирам. В сервиза ми гледаха като на луда, когато поисках гаранция. „За тези пари — какви очаквания имате?“, беше отговорът.
Обувките, дрехите, козметиката — все на промоция, все „изгодни“. В крайна сметка, гардеробът ми е пълен с неща, които нося по веднъж, защото или не са ми по мярка, или се разпадат след първото пране. Сметката? Плащам двойно, като купувам едно и също нещо отново и отново.
Истинският избор винаги излиза скъпо на тези, които се опитват да спестят. Но не става дума само за пари. Става дума и за нерви, за време, за качество на живот. Евтиното не е икономично. То е просто магнит за мизерия.
No Comments