Хич не съм от онези жени, дето през пет минути споделят на страниците си във фейсбук статусите на разни страници с оптимистична насоченост и размахват пръст на другите как трябва да се ухилят до уши още от сутринта, колко прекрасно е навън, как приятно припича слънцето, какво удоволствие е да държиш в ръката си чаша ароматно кафе и портокалов фреш, как бодро стягат чантата за фитнеса и други подобни. И аз ги правя тези неща, със сигурност се радвам на хубавото време, спортувам от време на време, ама съвсем не смятам, че трябва да го вменявам като модел за подражание на другите и да ги занимавам постоянно с еуфорията си. Да, дразнят ме тия. Обаче другите пък – дето само мрънкат и се оплакват от болести, или пък умират да ти разказват различни страховити истории, без да си ги питал и без разговорът да го предполага, вече направо ги режа – възпитано, но отрязване.
Преди дни, само за около десетина минути, в рамките на служебен разговор по скайп, колежка успя да ме уведоми за поне три свои познати, които са се разболели от различни болести, да ме запознае най-подробно къде се намират сега и какво точно се случва, какви са прогнозите. Учтиво я помолих в бъдеще да ми спести подобна информация, особено ако не съм й я поискала и се отнася за хора, които дори не познавам. Да, разбира се, че съчувствам, разбира се, че и около мене има близки хора с подобни проблеми, и точно затова, не виждам защо трябва да хабя емоционален ресурс и да се тревожа, когато това не се налага.
И между другото – вече взех да оценявам хвалбите на оптимистките. При всички случаи са по-добрият вариант.
