Наближават пролетните абитуриентски балове и това ми се струва добра възможност да кажа какво мисля по темата. А то в прав текст е, че смятам това време от годината и от живота на съвременния млад човек за време, в което с лека ръка се пилеят страшно много пари, време и емоции, при това за неща без особена стойност. С две думи – парад на суетата. Да започнем от тоалетите – може би някъде от началото на годината, а може би за някои и доста по-отдавна, започва една мъчителна обиколка на родители и абитуриенти по скъпи бутици в надпревара за купуването на най-лъскавата, а по възможност и на най-скъпата рокля или костюм. Да изреждам ли – скъпи обувки, чанти, бижута и какво ли още не. Маркетингови проучвания сред близки и роднини със лъскави коли за осигуряване на престижен превоз – нищо че училището е в съседната пряка. Като наближи деня – пробни прически, грим, ноктопластика. В самия ден – пак скъпи прически, маникюр, грим. Банкети с приятели и роднини с размерите на средно голяма сватба. Кажете ми на кого е нужно всичко това и какви точно спомени оставя. Говоря за такива спомени, дето, и да минат години, пак ще те топлят. Одежди, тип чалга певица, и платформи в същия стил – едва ли! Не е ли по-добре всичките тези, наистина много пари да бъдат инвестирани не в парцали и роднински партита по задължение, а в една хубава екскурзия със съучениците, която да запечата за цял живот последните ви общи преживявания с хората, с които сте делили един чин през последните ви ученически години?!
Абитуриенти, или парад на суетата
Писма
Предполагам, всички сте ставали жертва на писма, които някой ви праща на електронната поща, понякога даже в реалната ви пощенска кутия или пък публикува на стената ви в някоя социална мрежа. Писмо, което ви заклеват да препишете десетина пъти, ако не го направите, ви заплашват, че ще ви се случат страшни трагедии, като за достоверност се цитират по имена, възраст и професия неблагоразумниците, които са си позволили да не спазят препоръките на списвача на писмото, и наказанията от съдбата или не знам от кого точно, които са последвали. А за поощрение на изпълнителните се цитират, пак поименно и подробно, онези, които са преписали писмото, и голямото щастие, което ги е сполетяло след това. Винаги ме е дразнел този епистоларен тероризъм, още повече ме е учудвало, че понякога подателите са хора, които в никакъв случай не са с ограничен умствен багаж – с добро образование и престижни професии. Оня ден обаче истински се ядосах след поредния такъв епистоларен бисер. Получих го на лични във Фейсбук от една виртуална приятелка. Наред със всички дежурни подробности, характерни за този жанр, в конкретното писмо, което беше написано от името на някакво убито момиче с руси плитки, ме заплашваха, че ако не го препиша десет пъти и препратя, в късни доби ще ме посети въпросното момиче и ще последва нещо много лошо, забравих какво точно. Ако не беше толкова шизофренично, може би щеше да бъде смешно. Ама се питам няма ли някакъв закон, дето да ги лови тия епистоларни злодеи. Че то това си е жив психологически тормоз. Засега блокирах въпросната приятелка без обяснения. Ако скоро не постна, поне ще знаете какво и защо ме е сполетяло. Дръжте отговорно за изчезването ми момичето с русите плитки.:)
Жестокостта, която убива
Ако си спомняте, скоро написах един материал, който беше озаглавен “Идеалът, който убива”. В него ставаше въпрос за пагубния стремеж към стройна фигура на всяка цена, често завършващ с фатален край. След това в специален материал, малко по-подробно, обясних същността и генезиса на заболяването анорексия. И ето че животът от последните дни даде съвсем конкретен пример за това, как това заболяване наистина убива. Става дума за трагичния начин, по който си отиде от тоя свят последната наследничка на големия ни български поет Пейо Яворов – младата и талантлива художничка Василия Стоилова. Покрай драматичния разказ за проблемите, които е имала Василия покрай заболяването си от анорексия, майката на момичето спомена, че болестта е отключена още в ученическите години от злобно подмятане на съученик на момичето, който я нарича дебела свиня или нещо подобно. И тогава си помислих, че може би не идеалът убива, а по-скоро жестокостта на хората. Защото в много от случаите анорексията се отключва именно от жестока и непремерена оценка или забележка на някой от заобикалящите ни. А ние, българите, сме грубоват народ и по отношение на действията си, и по отношението на квалификациите, които даваме – лесно лепваме обидни прякори, които “красят” човек за цял живот, лесно раздаваме негативни оценки и отрицателно натоварени епитети. Ще кажете, че това е балканска откровеност и искреност. Ако така наричаме грубостта и незачитането на достойнството на човека срещу нас, бих предпочела да се придържаме в отношенията си към европейската учтивост, макар и не толкова искрена. Иначе ще се окаже, че почти сто години след като мълвата уби гениалния ни поет Пейо Яворов, лошата дума не е престанала да взема жертви в България.
Пробиотиците
Днес ще ви запозная с нещо, за което не се говори много, особено от лекарите, а аз смятам, че е много важно. Отмина сезонът на вирусите и грипа и предполагам на много от вас, които са били повалени от някой вирус и усложненията му, личният лекар е предписал антибиотик. Сигурна съм обаче, че на почти никой не му е предписано наред с антибиотика да приема и пробиотик. За ползата и вредата от антибиотиците няма да говоря, най-малкото защото не съм медицинско лице. Едно е сигурно, че има случаи, в които употребата им е абсолютно наложителна. Какво се получава на практика обаче в организма при приемането им – наред с това, че антибиотиците унищожават болесотворните бактерии, т. е. вредните, те унищожават и полезните. Или с други думи минават като мощна прахосмукачка през организма ви. И много често след употребата им се получава или чревен дисбаланс, или още по-лошо гъбични инфекции – все неща трудно и доста скъпо лечими. Както казахме обаче, има си случаи, в които антибиотиците нямат алтернатива. Слава богу за такива случаи фармацевтичните компании са измислили нещо, което се казва пробиотик – хапче, което вкарва в организма ви полезни бактерии и не позволява на антибиотиците да нарушат баланса. И това хапче абсолютно задължително трябва да се приема по време на приема на антибиотици. Само дето няма кой да ви каже. Аз не съм чула за случай лекар да е предписал пробиотик. Затова написах тая статия – за да знаете, че винаги, когато личният ви или друг лекар ви изпише антибиотик, задължително трябва да изисквате да ви изпише и пробиотик.
Eкатерина Велика от Перник
Сигурно си спомняте една героиня от предишен мой материал – миската Антония Петрова и фотосесията й с шапка с естесвен косъм, с която беше разгневила природозащитниците. Защитих я аз тогава, ама май ще се окаже, че не съм била права и че под шапката от рядко северно животно, освен руса коса, няма друго. Появи се преди няколко дни в студиото на Лора Крумова – да се чудиш на Лора Крумова за какво й е да кани такива героини – и разказа за пищната руска сватба, която са направили в Москва с дългогодишния си руски възлюбен. Руски тройки (да се разбира впряг с три коня), фотосесии в имперската столица, отбрани гости, луксозен ресторант, годежен пръстен със скъпоценни камъни, точно копие на годежния пръстена на Кейт Мидълтън, и прочие. Хайлайф в стил Екатерина Велика. Нищо не би ме подразнило дотук – намерило си момичето заможен руски мужик, да е живо и здраво – ако същият този жених преди около една година не я беше отвлякъл по нейните думи и след това изхвърлил немила-недрага и пребита от кола на някакво шосе. Тогава Антония Петрова, освен че потърси съдействието на правораздавателните органи, обиколи редакциите на всички вестници и студиата на повечето телевизии да обяснява как дълги години тя е била подлагана от въпросния си приятел на системен психологически и физически тормоз, болестна ревност и постоянно следене. Тогава тя публично го призова и помоли да я остави веднъж завинаги на мира. И само година по-късно – в сватбени одежди по московските улици. Ако не знаете, ей на това народът му казва циганска работа.
Ромският славей и политиците
Спомняте си, че скоро писах за Софи Маринова, по повод на това, че спечели първото място на българската Евровизия и правото да представя страната ни на международния конкурс, и, разбира се, по повод на разгорелите се спорове около този факт. Ето че не мина и месец, и Софи Маринова отново е в центъра на обществения обектив, тоя път обаче не с изкуството си, а с досега си с политиката – поканата на вицепремиера Цветан Цветанов Софи да пее в българския парламент и последвалата при посещението й в народното събрание покана от депутатката Искра Фидосова за участие в едни бъдещи парламентарни избори. Софи Маринова ми е симпатична от изявите си в различни телевизионни формати и никак не ме учуди напълно адекватният й отговор на тази покана – както винаги хората, които са по-близо до народа, са по-близо и до истината – тя й каза в прав текст: всеки да се занимава с това, което може, и с това, от което разбира. Няма да коментирам въпроса дали хората, които в момента са в парламента, наистина могат и разбират, то е тема на друг, по-дълъг и по-дълбок разговор. Ще ми се обаче да поговорим за изобретателността на политиците – гениално хрумване, що им е да дават луди пари за купуване на ромски гласове по време на изборите, пиши на избираемо място в листите Ромския славей – и ей ти, с нула инвестиции, спечелен ромският електорат. Че даже и кяр може да имат – като им попее безплатно на някой-друг концерт. Да, ама ядец. Сигурно още се чудят на отказа. Тя Софи им го обясни добре, но ще я разберат само тези, които знаят от собствен опит какво значи човек да си тежи на мястото.
Трафик на момичета
Четох тия дни материал, в който ставаше въпрос за трафика на хора и начините, по които се зарибяват млади момичета, за да проституират извън пределите на страната. Когато гледаме репортажи от европейски столици или пък четем статии по вестниците, виждаме изхабени и изморени проституиращи млади момичета, обикновено от нашите географски ширини, и си мислим, че става въпрос за доброволен избор, продиктуван от любов към парите и лесния начин на живот. Това обаче в повечето случаи съвсем не е така. Има си сутеньорски хватки за зарибяване и заблуждаване на млади момичета, особено от по-малки и бедни градчета на България, и принуждаването им впоследствие да проституират. Един от най-често срещаните начини за примамка е, когато сутеньорът влиза в ролята на гадже на набелязаното момиче. Ухажва го, затрупва го с внимание и подаръци и след като е спечелил доверието му, предлага да отидат заедно на екскурзия или пък на работа в чужбина, след което момичето се оказва без документи и пари – лесна плячка за търговците на женска плът. Другият много широко разпространен начин е – млади момичета, поддържащи много висок стандарт на живот, предлагат приятелство на по-бедни и скромни свои връстнички, карат ги да усетят сладостта от безгрижния и финансово подсигурен живот, след което им показват най-лесния път към този живот – проституцията в чужбина. Разбира се, има още редица начини за оплитане на жертвите в паяжините на най-древната професия и тук е ролята и на обществените организации, и образователното министерство – да организират информационни кампании в по-малки градчета и сред рискови групи с цел предотвратяването на трафика на млади момичета. А моят принос беше тази статия – едно момиче да я прочете, пак съм помогнала с нещо.
За женската самостоятелност
През почивните дни се срещнах с една приятелка, приятелско рамо да подам. Мъжът й, с когото са заедно от десетина години и имат две дечица, без обяснения си хванал багажа и се изнесъл при любовницата си, с която се оказа, че имали връзка от едно три-четири години. Тя се омъжи веднага след като завърши средното си образование, забременя веднага и макар да беше умна и амбициозна, в грижите около семейството и децата остана без образование и професия. Пък и мъжът й успя да завърти стабилен бизнес, печелеше добре и подсигуряваше финансово семейството, така че едва ли образованието е било на първо място в дневния й ред на майка и домакиня, която трябва да създава комфорт на работещия здраво и печелещ добре съпруг. Да, но както ви казах, добре печелещият съпруг си хванал куфарите и добре печелещия бизнес и акостирал при любовницата. Какво прави в такова положение жена с две деца, без образование и без един ден трудов стаж?! Затова, колкото и грозно да ви прозвучи, съвсем сериозно си мисля и тази случка затвърди това ми мнение, че една жена не трябва да разчита на никого, винаги трябва да си има едно наум, така де – да си е оплела кошницата, в най-хубаво прагматичния смисъл на тоя израз. Да си има образование, да си има трудова биография, да си има заделени пари настрани, за които само тя да си знае. Защото понякога времената се менят, хората – също, особено мъжете, и е добре човек да е подготвен за това.
Здравословното хранене като вманиачаване
Днес ми се ще да продължа темата от миналия ми пост с едно друго хранително разстройство, добило популярност в последните години, което често стига до крайности и води до поражения за организма ни, не по-малко страшни от пораженията, които нанасят анорексията и булимията. Става въпрос за вманиачаването по здравословното хранене, което често добива размери на психическо отклонение, известно в медицината като орторексия. Първоначално орторексията започва като желание на човек да се храни здравословно, много често като част от хранителна диета, свързана със здравословен проблем, или пък като диета при активно спортуващи . В живота обаче добрите намерения често водят към ада. В стремежа си към все по- и по-здравословен начин на живот, често страдащите от това отклонения всекидневно стесняват кръга на употребяваните от тях неопасни и здравословни хранителни продукти, често достигайки такъв ограничен минимум, който не покрива и елементарните нужди на организма от различни хранителни вещества и води до тежки увреди. Освен чисто физическите поражения, които нанася орторексията, много често, както и при другите хранителни разстройства, тя е свързана с ограничаване и на социалните контакти, понякога и пълна изолация – орторексиците не са приятна компания, те постоянно говорят за здравословно хранене, критикуват близки, приятели и познати, че ядат отровни и нездравословни храни, не посещават ресторанти, защото там се сервират от “отровните” храни. Знаете, че често в материалите ми съм писала за диети, здравословно хранене, спорт и че твърдо отстоявам позицията на здравословния начин на живот. Всичко обаче трябва да бъде с мярка. Защото в миналото и лекарството, и отровата са носели едно и също име – разликата е била в дозата.
Идеалът, който убива
Бегло погледнах тия дни една статия със заглавие Израел каза НЕ на свръхслабите модели. Която и даде повод за днешните ми размисли. От години модната индустрия налага като идеал свръхслаби манекенки. И млади момичета с неукрепнала още физика и психика започват на живот и смърт да следват този идеал. И до такава степен се вманиачават, че престават да виждат реалния си образ в огледалото. Както се казва в оня стар виц – никога не си достатъчно богат и достатъчно слаб. Ако не са генетично заложнени като супер слаби, пътищата пред тия млади момичета в следването на налагания им отвсякъде идеал са два, и двата много страшни. Единият път е анорексията, другият е булимията. За непознатите и двата термина означават заболяване на психиката, а не обикновено хранително разстройство. В случая на анорексията момичетата постояно намаляват количеството на приеманата храна, почти, а понякога и напълно гладувайки – телата им стават слаби като скелети, но това, което виждат в огледалото, никога не им е достатъчно. При булимията няма отказ от хранене, даже, напротив, прекаляване с количествата – след което идва изпразване на стомашно съдържимото, т.е. връщане на храната – резултатите са същите, макар и постигнати по друг начин, организмът е лишен от жизнено важни хранителни вещества, което често води до непоправимо увреждане на жизнено важни органи. Ето това е цената на постигането на идеала, налаган от модните диктатори години наред. Видно обаче е дошло време за ревизията му. И ако модните законодатели искат да докажат, че са диктатори не само на модата, но и на морала, те са на ред.
